Левски и София

МИНАЛОТО

B 1870 г. Васил Левски основава революционни комитети не само в град София, но и в околните села. На софийския революционен комитет Апостолът възлага стратегическата задача да бъде ръководен център за Югозападна България и Македония. Видни софийски възрожденци са Димитър Трайкович, Иван Денкоглу, Сава Филаретов, Йорданка Филаретова, Захари Икономович - Круша, Никола Вардев, Георги Абаджията йеромонах Генадий Скитник - игумен на драгалевския манастир, където Левски често отсяда и прави заседания на комитета, съратниците на Апостола Никола Стефанов Крушкин - Чолака, Киро Геошев (Кафеджи) и др.

 

След залавянето на Васил Левски на 27 декември 1872 година в Къкринското ханче той е отведен в София, където е предаден на съд.
За да се покаже пред западните страни като цивилизована държава, основана върху ред и законност, Османската империя издава присъди при строго спазване на наказателния кодекс.
На 5 януари 1873 год. съдийската комисия се събира в конака да реши съдбата на Апостола.

„Първото напомняне за неговото присъствие било дрънкането на оковите, което го съпровождало, докато той бавно пристъпил в залата, леко накуцвайки. Русата му коса била покрита с превръзки, но главата била гордо вдигната. Тлеещите сини очи били помрачени от болка и безсъние, но в тях нямало нито страх, нито молба. Посивялото лице имало следи от напрежение и душевни терзания, но било спокойно и изразявало ведростта на примирението. Един войнишки шинел, наметнат върху плещите му, прикривал стройната му фигура, но нито раздърпаното облекло, нито оковите на ръцете са могли да накърнят вроденото му човешко достойнство. Той влязъл не като пленник, а като владетел – горд, спокоен, сдържан – и изгледал своите съдници с презрително безразличие.
Съдът позволил на своята жертва да седне и започнал разпита с надежда за едно бързо сломяване.
Скоро обаче съдиите разбрали, че не ще могат нито да уплашат, нито за унижат този смущаващ ги човек, който се намирал изцяло в тяхна власт и в чието присъствие въпреки това те чувствали неловкост и смущение.”

Изпълнявайки своята клетва, Левски не издава никого от своите съратници, за да могат те да продължат общото дело - борбата за освобождение. Той се постарава да създаде у турците впечатление, че комитетите са относително безобидна организация, чийто главен двигател представлява комитета в Румъния.
След дълги разпити на заподозрените и свидетелите специалната комисия обявява Васил Левски за виновен за подбуждане на народа към въоръжен бунт срещу държавата, главатар на престъпна група, извършване на убийство и разпространяване на подстрекателска литература.
На 22 януари султанът подписва фермана, потвърждаващ присъдата смърт чрез обесване, която била изпълнена чак на 6 февруари (19 февруари нов стил) 1873 година. Мястото на обесването на Васил Левски се намира в центъра на днешна София, където е издигнат негов паметник.

 

 

„Той се бе посветил на своя народ със съзнанието, че рано или късно животът му ще бъде поискан, и сега, когато този миг е вече дошъл, той не търси милост от хората, нито опрощение от бога. Дори пред лицето на смъртта не пожелал да коленичи пред поробителя, нито да приеме утехата на религията, ако това би изисквало от него макар и частица политическо отричане. Той не вярва в задгробния живот, нито в страшния съд според църковната догма. Той има свои идеи за съд и безсмъртие. Той ще се прероди в онези, които ще продължат борбата, той отново ще живее чрез децата на бъдещето, когато българите и турците ще вървят ръка за ръка и не ще има нито паши, нито чорбаджии да грабят онова, което принадлежи на народа. Ще го съди потомството. Пред този съд Левски ще застане с чисти ръце и чисто сърце. Той вярва в един свят, чужд на омразата и тиранството, както някои вървят в рая. В душата си не храни никакво съмнение, че в края на краищата човечеството ще надвие варварството, че и онова, което той нарича „Храм на свободата”, ще бъде изградено както в България, така и във всички други страни. Ако според старото народно поверие е нужно да се вгради човешки живот, за да заякнат основите на сградата, тогава той е напълно готов да принесе своя в жертва. Той умира, както умират семената, за да оживеят отново в реколтата ...”

 

 

      

Статията е подготвена от: Мила Иванова VI „а” клас
Източници: Уикипедия, „Апостолът на свободата”от Мерсия Макдермот